Творчество Проза
 |
 |
|
Проза
Обичам те , мое училище!
Каролина Стайкова 7 б клас
 В пъстрата бъркотия на детските ми спомени се откроява празникът, посветен на стогодишния юбилей на моето 6-то основно училище „Граф Игнатиев". Бях в първи клас, много официален в първия си тъмносин костюм, и се чувствах специален, сякаш тържеството беше в моя чест, сякаш училището търпеливо ме беше чакало цели сто години. Може би точно в този момент се роди любовта ми към историята, разгоряла се с пълна сила няколко години по-късно, умело насърчавана от прекрасната учителка, която имахме късмета да опознаем в различна роля от тази на директор.
Да бъдеш частица от място с толкова впечатляващо минало, привилегия, която и днес, десет години по-късно, ме изпълва с гордост. Училището, особено първото, е като жив организъм: създава се, расте, променя се, но пази ценното, ликува с постиженията на своите учители и ученици, съпреживява трепетите и разочарованията им, очаква срещите с тях, когато го напуснат. Вече съм в единадесети клас, но и досега най-добрите ми приятели са тези от първите учебни дни, още играем футбол в нашето училище, още се отбивам да поговоря с любимите учителки така, както се прибираш у дома след дълъг път, поуморен, но щастлив, че ти се радват и очакват. Знам, че „вторите" седем години ще бъдат също толкова важни както първите за отношението ми към света и мястото ми в него. Опитвам се да бъда обективен, но когато пиша за моето първо училище, емоциите надделяват. Не че е нямало сълзи и огорчения, детски битки и несправедливости, причинени от възрастните. Сега знам, че това са нещата от живота и трябва да приемаме философски тези, които не можем да променим. Важното е, че чувството, което остава у мен, е обич, признателност и удовлетворение, че съм участник в написването на още една достойна страница във вековната история на 6-то основно училище „Граф Игнатиев". Евгений Минчев, випуск 2005 г.
Сядам и се замислям защо ли трябва да определям училището, в което съм учила, като съдбовно?
Съдбата - това е светът, който ме заобикаля и който очертава целия ми път. В този смисъл моето 6-то училище е начертало пътя ми в живота, то е определило началото на моята съдба, затова смело мога да заявя, че именно 6-то ОУ „Граф Игнатиев" е началото на моята съдба. Поради тази причина записах и моята дъщеря в същото това съдбоносно за мен 6-то училище. Кое ме е формирало като човек? Само семейството ли? Аз вървя към моята съдба редом с приятелите си, които намерих тук в родното училище. С тях ме свързват интересите към науките, към литературата, театъра й музиката. Но само това ли?А безбройните лудории, закачките в междучасията, първите тайни? Дори когато ще бъда с коси побелели, топлите спомени за родното училище, за любимата първа учителка -Пенка Узунова и Маргарита Кьосовска - ще ме сгряват и може би ще ми навяват малко тъга. 6-то ОУ „Граф Игнатиев" стана моя съдба, защото то ми разкри светове, постави ме в различни ситуации, научи ме да вярвам в себе си, да ценя приятелството и да обичам родината си. Мога с гордост да заявя, че в моето училище разбрах какво значи да се учиш, да учиш другите, да знаеш и да се съмняваш, да искаш още и да търсиш, защото търсейки, откриваме себе си. И същото това училище ми даде импулса да бъда решителна, да се старая да бъда най-добрата и най-важното - да успея в живота! От училищната скамейка започна да се оформя моето бъдеще и сега мога смело да заявя, че аз станах тази, която мечтаех. И не само аз, но и всички мои съученици и приятели от родното 6-то училище. Лиляна Табакова, випуск 1990 г.
Слънчева сграда, построена преди повече от 100 години, примамливо те кани да влезеш вътре. Пристъпваш прага и виждаш как строго и ласкаво те гледат очите на граф Николай Павлович Игнатиев - патрон на 6-то училище.
Когато за пръв път влязох в моето училище, изпитах смесени чувства- страх, но и любопитство - исках да опозная света и знаех, че оттук ще започне моят дълъг път в света на науките. Разхождах се по коридорите и стаите, разглеждах малките белези, поизтрити от времето и от съвременните средства за почистване, но все нещичко личеше - опитвах се да си представя малките ръце, оставили своя подпис за идните поколения. Как ли изглеждат сега тези малчугани , какви ли хора са станали, дали са били като мен? Вероятно след години и моите деца ще разглеждат оставените от мен следи... Училище, ти пазиш нашите тайни и ни прощаваш за всичко, което в лудориите си сме ти сторили! Гледаш ни с усмивка и любов, грижливо пазейки спомена за нас - твоите деца! Патрисия Кунчева - 6 в клас
Рано сутринта будилникът ме вдигна от леглото. Започнах да се приготвям за училище с мисълта, че днешният ден ще мине ужасно скучно. В клас се случи обратното. Първият ни час беше музика. Учителката отсъстваше, а на нейно място дойде един господи. Той отвори учебника и след като не успя да намери указания за това как се включва касетофонът, застана на пианото и се опита да изсвири нещо, звучащо добре. Явно знаеше само наименованията на нотите, защото натискаше клавиш „ла”, а пееше „до”! Песента, която прозвуча, бе нещо такова: „до, ре, ми, фа, сол, до, ре, ми, ми, ла, си, до, ре, ми, фа, си, ре, ми, фа, сол, си, до, ре, ми, фа, ла, до, си”. Всъщност звучеше много фалшиво. Най-накрая той завърши, стана и каза:
- Ученици, часът свърши! Всички се спогледаха, а Милена възрази: - Господине, има още тридесет минути! Нека Ви покажа как се включва касетофонът! И така останалата част от часа мина в обяснения. Но за сметка на това господинът научи нещо ново. Влязохме в час по човека и природата. Учителката беше на вълна двойки и по-голямата част от класа намери призванието си да ги получава. Днешният урок мина по много необичаен начин. Госпожата извади едно листо и започна да обяснява: - Това, деца, се нарича листо!....Марио – две! Цветът му е зелен! Мартине - две! Дръжката в случая е кафява......Христо - две!, но се среща и зелен цвят – Милена - две! Изведнъж звънецът прекъсна двойките на госпожата и всички се изнизаха по най-бързия начин от стаята. Денят продължи по обичаен начин. Когато се прибрах у дома, разказах преживяното. Всички се смяха точно като вас сега...е, може би малко повече! Кристина Драганова - 6в клас
Най-странния разговор през живота си проведох един ден, точно след час на класа. Тъкмо щях да изляза от училище, но вратата беше заключена. Бодигардът се приближаваше към мен с ключовете в ръка. Отвън съучениците ми с изумление наблюдаваха случката. Погледнах го въпросително и зачаках да отключи. Но той продължи да ме гледа. Нищо - аз, той и приятелите ми отвън на вратата. Най-после наруши мълчанието: - Защо не си излязла? Този въпрос ми дойде малко неочаквано. - О... ами...имахме час. - И какво от това? Ти може да внасяш какво ли не в училището! Беше много ядосан, но не това беше проблемът, а това, че не загрявах за какво ми говори. Атомни бомби ли ще внасям или ще запаля училището-мислех си. И излязох права. - Може да внасяш бомби или да искаш да запалиш училището. Ох, това не е добре. Тоя да не се шегува? Надявах се да се шегува. И продължи: - Някои хора имат полза да запалят тази сграда. Кой знае какво може да имаш в чантата. Е за едно беше прав - ако училището изгори, ние със сигурност щяхме да имаме полза, ноо... - Амии... доколкото знам, нямам експлозиви, ноо... - А аз откъде да знам. „О-ох” - мислех си: дали да не му взема ключовете и да изляза, а после да си сменя пола, прическата и цвета на очите, за да не ме познае никога или да започна да пищя и плача, за да отвори вратата. Второто май бе по-лесно постижимо. Тъкмо щях да започна, когато той каза: - Излизай, но ако те хвана в нещо нередно, ще те арестувам! Отвори вратата, а аз със скорост 100 километра в час изхвърчах навън.
Бояна Джикова - 6а клас В своето развитие човечеството винаги се е стремяло към обединение и разбирателство. Още в Библията е писано, че в началото хората говорели един и същи език и били един народ. Веднъж те решили да издигнат кула до небето при Бог. Но Бог се разсърдил и размесил езиците им, хората престанали да се разбират, не могли да довършат строежа на кулата и се разпръснали по целия свят. Оттогава те непрекъснато се стремят едни към други. Такъв акт на присъединяване осъществява княз Борис Първи през 9 век, когато приема учениците на Кирил и Методий на българска земя, за да просвещават хората и така поставя основите на приобщаването на България към християнска Европа и европейската цивилизация. Дванадесет века от това събитие ние сме приети в голямото европейско семейство. Пред нас стои въпросът за нашата голяма отговорност, но на първо място - за нашата определеност, чиито корени можем да открием в 1300-годишната история на България. Тя ни дава самочувствието и увереността, че сме наследници на „славно и могъщо племе", творило закони и книжнина, дало на „вси словене книга да четат", положило основите на едни от съвременните технологии - първият в света компютър е открит от българин. Мисля, че бихме могли да „допълним” думите на Паисий така: Българино, обичай своя род и българското отечество, обичай своя език..., но също - бъди достоен европеец!
Димитър Николов - 6а клас България е родината на моите родители. Много бях слушала за богатата и история и великите хора, които са допринесли за развитието на световната култура и наука през тринадесет века. Аз дойдох в България преди повече от година и посетих културни и архитектурни паметници, останали от древността, които привличат не само местни хора, а и туристи от цял свят. Перперикон, старата българска столица Търново, градове като Пловдив, Копривщица, Мелник, Несебър; българските манастири, съхранили християнската вяра и култура през вековете. Освен богата история, България има прекрасна природа, красиви планини, хубаво море, интересни пещери, чисти езера. Нашата страна е дала на човечеството умни, трудолюбиви, храбри и свободолюбиви хора. Известни писатели, художници, учени, артисти и спортисти я прославят по света. Днес нашата държава, България, е част от Европейската общност. Тук аз срещнах добри хора, научих прекрасен език и се почувствах горда, че съм българче. Александра Роси Калин - 5б клас
Гордея се, че съм родена и живея в тази малка по площ, но прекрасна земя. Не ми харесва това, че такава природа, каквато има моята родина, се унищожава от някои мои сънародници – или с цел печалбарство , или от ниска култура. Земята ни би била много по-прекрасна, ако ежедневно не се изсичаха толкова гори и не се унищожаваха толкова зелени тревни площи, за да се строят бетонни сгради и хотели, от които печелят хората без морал. Щях да се гордея още повече с тази земя, ако ежедневно не се замърсяваха въздухът, водата, почвата, ако се пазеха повече паметниците на културата – доказателство за славното минало на България. А ние, българите, наистина сме юнашко племе. Запазили сме нашата култура и религия през вековете. Минали сме през петвековно робство и сме устояли с цената на живота. Гордея се, че съм потомка на такива деди! Не ми харесва, че управниците на държавата принудиха толкова българи да потърсят по-добро бъдеще в другите държави, но аз се чувствам дъщеря на „земя прекрасна”, дъщеря на „юнашко племе”!!
Веселина Бъчварова - 5а клас Световна криза. Глобално затопляне. Дупки в озоновия слой. Това не е моята представа за бъдещето. В днешно време повечето от технологиите вредят на околната среда, но някои са полезни. Един американец например живеел на брега на морето. Имал голяма къща и затова си построил малка собствена електроцентрала, захранваща се от вятъра. Но съседите му се възпротивили – загрозявала им гледката. Вместо за гледката си днес, по-добре да помислим за здравето си утре. Всеки човек трябва да даде своя принос за една по-чиста планета. И то сега, преди да е станало твърде късно. Съвсем просто е да си хвърлиш боклука в кофата за рециклиране, вместо на земята. Нека помислим, ако не за друг, то поне за себе си. За утрешния ден. За Земята.
Мария Младенова - 6б клас Най-голямото богатство е семейството. Без него е трудно да се живее. Когато си малко бебе, родителите ти бдят над теб. Мама те храни, татко те обича от все сърце. Ставаш малко по-голям. Идва време да проходиш. Родителите ти те хващат за двете ръце и,вече без проходилка, започваш малко по малко да се движиш към лакомството, което те са сложили на пет метра от теб. Така прохождаш, но това нямаше да се случи, ако мама и татко не са до теб. Ти продължаваш да растеш. Тръгваш на училище. Въпреки големите домашни и трудностите, които трябва да преодолееш, семейството ти те подкрепя. Ти растеш с всеки изминал ден. Ала родителите ти не спират да бъдат до теб.Навлизаш в пубертета. Характерът ти се променя. Но не само той претърпява „пълна промяна". Външността ти също. Но мама не спира да те нарича „коте", а татко не престава да те глези. Ставаш все по-голям и спираш да растеш на ръст. Но животът ти продължава. Жениш се и създаваш свое семейство. Имаш си деца. Вече твоите майка и баща са баба и дядо, а ти самият ставаш родител и гледаш своите наследници, докато и ти на свой ред станеш баба или дядо. Разбира се, много деца са лишени от възможността да имат семейство. Не всички родители са добри с тях. Някои не ги желаят. С други пък е точно обратното - обичат децата си и са готови на всичко за тях. Това е най-голямото богатство - семейството. То е с теб от малко детенце до дълбока старост. В повечето случаи майка ти и баща ти напускат този свят по-рано от теб.Затова пък остават братята и сестрите. С тях продължавате да си помагате и да се подкрепяте в трудни моменти. Без семейството човек е загубен - той е като дърво без корен, което вятърът лесно ще събори. Ако няма семейство, човек не знае откъде е дошъл и накъде отива, защото не познава пътеките.
Ралица Додова - 6 в клас Ден: 8 януари. Час: 4 без 10. Място: задния двор. Мисия: да оцелееш. Винаги съм си мислила, че на бойното поле е интересно, но сега разбрах какво е. Аз и няколко момичета излизаме в двора на училището. Там е като през Втората световна война. Нищо не се вижда от летящи снежни топки. Бойното поле е огромно, а снегът сякаш пищи „Събери ме, на топка направи ме и при другия прати ме”. Момчетата започват с най-уважаваната от тях тактика .”уцели и събори”. Тази „мила” тактика включва пакета от дадени услуги: падане, заравяне и мокрене. Повярвайте ми – и снегорин не може да ви помогне! Сигурно и белите мечки щяха да ни завидят. Момчетата нямаха милост, а ние нямахме сила. Но ще продължим да си играем и следващата зима.
Десислава Димитрова - 5б клас
|
Шесто основно училище "Граф Н.П. Игнатиев"